linguistic inquiries

Archive for the ‘New’ Category

Не знам дали тази тема е популярна, но си струва да се разгледа теоретично, защото сме свикнали да мислим цитата като текст, като значим текст или като вмъкнат текст, който илюстрира, докато същия смисъл на „текст, който може да бъде разчетен“, който може да разказва и изразява, посочва могат да имат и видео и аудиоцитатите.

Например тук ще кача няколко аудио и видео цитата

Аудиоцитатите са от предаването Контрапункт за класическа музика на БНР.

(Кoнтрапункт) Това е контрапункт!

(Кoнтрапункт) Въздишки тежки

(Кoнтрапункт) Който си е сбъркал си е сбъркал

Това е един доста дълъг „видео цитат“, не добре изрязан и доста проточващ се, но все пак добър с това, че разказва за специфична случка от сериала:

 

Цитирането на текст, видео и аудиоцитирането са твърде различни. За един текст е достатъчно той да бъде преписан или копи-пейстнат, или запаметен и после „цитиран“, докато с аудио и видеоцитатите не е точно така. Стандартно аудио и видеоцитатите се нуждаят от техника, за да бъдат извлечени от един аудио или видеозапис, както и от съответния софтуер (и умения за боравене с него), съответно видеоцитатите изискват доста време, за разлика например от копи-пейста при обикновения текст. Но всъщност можем да видим, как един аудиозапис или изпълнение може да бъде цитиран и с думи, които да възпроизвеждат в ума „картината“/“звученето“ – един малко забавен пример е Кен-ли (тук дори не е необходимо цитирането на целия текст, защото самото „наименование“ на изпълнението извиква тази картина, но и цитиране като „Кен лии, тулибу дибу даучу.“ има почти същия смисъл като аудиоцитиране. Не е същото обаче с обикновени текстове на песни, където цитатът има по-скоро смисъла и се разбира като текстови цитат.)

Проблемът с аудио и видеоцитирането има отношение (естествено) и към авторските права. За разлика от текстовете, където теорията, като датираща поне от Аристотел, е не просто развита, но известна на повечето грамотни, тоест ясно е какво е текст, част, извадка от текста, цитат, също е известно и как се цитира – в кавички или в двойни скоби (на руски), за аудио и видеоцитатите няма конвенция, всъщност няма и съгласие какво е точно аудио и видеоцитат, а и тяхната употреба е ограничена. Не е ясно как точно се цитира с аудио и видеозапис. Може би това е, защото по-трудно мислим посочването в даден текст (като допълнение към текста, или дори като допълнение в друг аудио или видео формат) като възможно с аудио и видеозапис, или защото извличането на такива цитати е по-сложно отколкото директното им предаване например с текст. Но текстът не винаги може добре да предаде аудио и визуалната семантика, така че това е един негов недостатък в някои отношения. Можем да цитираме „Fuck you, Stacey Merkin“, но не и да цитираме движенията, самата реакция на Джени. И тук текстът ще служи като stripped out semantics, тоест семантика, която е лишена от доста от своите аспекти. Може би най-вече защото особено що се отнася до видеото, то се нуждае и от нарация, за да бъде предадено (ако се цитира в рамките на даден текст), но това не би било цитат, а по-скоро преразказ.

Всъщност аудиоцитирането в рамките на даден текст прави „семиотичния текст“ разнороден. Докато аудиоцитиране в рамките на едно аудио изпълнение запазва хомогенността. Можем да се запитаме и дали снимката е вид цитат, например цитат от една визуална ситуация, защото снимките особено имат характера на илюстриращи, показващи и прочее.

Проблемът с аудио и видеоцитатите имат отношение към авторското право, доколкото то обичайно третира аудио и видеопроизведенията като цялост, като неотменима цялост, и всяка част от нея бива обичайно третирана като обект на авторското право, тоест възможността или дори идеята за цитатност е отбягвана, игнорирана, отсъства. Аудио и видеопроизведенията не са третирани като текст, като значещи, като носители на семантика (макар че очевидно са), но по-скоро са третирани като „продукти“, доколкото маркетингово един продукт е винаги цялстен, тоест той се купува като цяло, а не се предлага на части. Проблемът с аудио и видеоцитирането обаче е по-скоро нов, свързан с интернет и новите мултимедийни технологии, доколкото например кинокритиката досега винаги си е служила предимно с думи, тоест с преразкази (на видеодетайли например) за текстове за списания или вестници, по-рядко, когато има излъчване по телевизията с видеоцитати, но и те са третирани по-скоро като „откъси“, като „показване на откъс от филма“, а не като цитати. И тук откъсът от филма служи по-скоро за да илюстрира уменията на режисьора или играта на даден актьор, а не толкова като „семантичен текст“ от определен сегмент от произведението. Което може донякъде да се разбира и като недостатък на самото кино или на масовото кино (Холивудски продукции), които биват обичайно разглеждани от кинокритиката, или на самата мейнстрийм кинокритика, която неглижира онова изплъзване на текста от „интенцията на автора“, многозначността, отпратките, хипертекстуалността и всичко останало, за което можем да се сетим като иначе доминиращи в литературната критика. Реално холивудското кино не би могло сериозно да даде материал за такива сложни анализи (което донякъде поставя въпроса дали това е изкуство или поне дали изобщо би могло да бъде третирано като високо изкуство), всъщност можем да сравним холивудските продукции с булевардните романи – те имат значението на разказ, който запълва времето (на езика на киното това е entertainment), докато сериозните романи, поезията имат доста повече характеристики от това. Например поезията определено по-скоро няма тази възможност да разнообразява или запълва времето, тя като цяло попада в дефиницията високо изкуство, докато при романите по-често има вариации. И тук донякъде възниква въпроса за това може би не съвсем правилно жанрово единство в киното и телевизията, доколкото филмите и сериалите не разказват по един и същи начин. Тоест можем да предположим, че например някои филми или сериали са по-различни жанрово, а не просто различаващи се по линията на високобюджетна или нискобюджетна продукция. (деленията на драма, хорър и т.н. не винаги са достатъчно добри, за да направят подобно разграничение, например в литературата имаме chicklit, което е название за определен тип романи, докато за „Сексът и градът“ като ли че няма подобна дефиниция, макар че очевидно този тип филми и сериали приспадат към същото, макар и по-често в телевизионен формат)

Но ако се върнем на идеята за цитатността, пример за видеоцитат в рамките на видеопроизведение може да е откъс от даден филм или музикален видеоклип, даван по телевизията, който е наблюдаван от героите във филма или сериала – съответно този откъс има по-скоро значението на цитат, доколкото появата му гарантира някакви специфични значения, тоест той не е случаен или случайно избран, а по-скоро се вписва, илюстрира или отговаря на конкретния момент.

Друг тип цитат може да е цитирането на текст, рецитирането в рамките на сериал или филм, независимо дали такъв текст е фикционален или действителен, тоест действително произведение. Речеви цитат на текст може да имаме и например в рамките на дадена лекция или изказване, макар че това не е съвсем еквивалентно на аудиоцитата, ако приемем, че има такъв на лекция, то тогава трябва да има по-скоро пускане на аудиозапис, а не речевото цитиране на текст или автор.

Всъщност идеята за аудио и видеоцитата е съвсем логична и самоочевидна, но за сега тяхната употреба е по-скоро ограничена.

Advertisements

Оказва се, че Божо има действително сериозни проблеми с това да се изказва по какъвто и да е било друг начин, освен просташкия. Това може да се види например ето тук: http://www.dnevnik.bg/942555, но в общи линии навсякъде се придържа към стандартното махленско говорене от линка към youtube от предния пост.

И две препратки към статии за мнения на жени по темата:

това е Валерия Фол, траколог

а това е феминистката Енея

Не си мислех, че скоро ще пиша статия, текст или каквото и да било в този блог. Още по-малко за Божо (Божидар Димитров, министър без портфейл). Защото името или ника (ако щете) донякъде самоизчерпват темата. Защото Божо вече, тоест отдавна, има собствено значение, нещо като неподправен вкус на мащерка – всички знаят какво е, но не може да се каже и определи точно. В случая с Божо това нещо е по-скоро смешно. Или поне беше… доскоро.

Както и да е. Все пак Божо ни изненада. И по този начин излезе от обичайната семантика на псевдоисторик предизвикващ нещо средно между умиление и малка доза циничен смях. И което е по-невероятното той успя да привлече към каузата си и съмишленик, в случая Дянков – много жалко. Всичко започна с бизнеса с мощи, което донякъде си беше в стила на Божо. Все пак трябва да се признае, че да потвърдиш официално, че това са мощи не на кой да е, а на Йоан Кръстител беше доста дръзко… дори и за Божо. Видимо успяхме да удивим и останалия свят, за сведение статия от СНН (коментарите също са интересни), което предизвика реакции като Шифърът на Божо съвсем закономерно. Но Божо изглежда този път се обиди, и видя в това завист (завист?!?) и за това нарече българският народ „шибан“, както впрочем и колегите си археолози и историци. И понеже нещата вече съвсем бяха излезли извън контрол Божо реши да нарича жените – български и руски – курви. Давайки съвети как „курвите“ да се забраждат, покриват с чаршафи, бурки и прочее, за да не предизвикват грешни помисли. Проблемите в това изказване са два. Това, че уважаемият… министър си позволява да нарича жените курви, българските жени, но и жените въобще както става ясно, и второто е, че им вменява някаква вина …. за това, че са жени. Тоест те трябва да се покриват че са жени, да покриват и прикриват своята женственост и прочее тези доразвити от неговите фенове, които смятат, че жените трябва да покриват едва ли не всяка част от тялото си. Тук се сещаме за филмът FOR NEDA. За съжаление го гледах точно преди Божо да успее да каже колко важно е да се забраждаме и забулваме. Разбира се Божо имаше предвид само в църквите, но анти-женската реторика винаги започва с плахите стъпки за да стигне много много по-далеч…. някъде в точката на FOR NEDA. Например от изказвания, че забрадките не са задължителни за мюсюлманките, но мъжете им можели да ги „навиват“ един вид да си слагат. На което аз му викам психически тормоз. Всъщност това си има друго име конкретно в семейната терапия, но няма да подхващаме точно тази тема тук.

Самият Божо преди време имал желанието мюсюлманите да се събличат и ги подтиквал към това. Ок, с което съм съгласна, защото забулването на мюсюлманките е не просто обличане или прекалено обличане, но в един момент се оказва упражняване на власт чрез о-мълчаване, чрез отнемането на социален статут, права, граждански права и прочее (вижте FOR NEDA). Но Божо твърде бързо забрави за думите си и вече смята, че жените трябва да се обличат. Той каза това през АВГУСТ, не през друг месец. И между другото каза това по повод на християнките на морето. Ами море е Божо, там хората ходят по бански, така е. Или може би трябва да въведем бурки за християнки по плажовете… не ми се мисли.

По-лошото е, че доста български мъже не виждат никакъв проблем в изказванията на Божо. Нито в шибани, нито в шибан народ, още по-малко в курви. Изглежда бъбгарските мъже, в голямата си част, смятат от една страна, че това е вярно, от друга страна, че така е редно да се говори. Някои напомниха и за репликата „лош материал“ и казаха, че Божо е един вид естественото развитие на цинизмите към обществото. Само че това е феминистки блог и все пак ще обърнем внимание на приказките и действията на Божо по отношение на жените, на жените по принцип и конкретно на жените в България. Божо освен министър на българите в чужбина се оказа и министър на вероизповеданията. Много интересно съвместителство и това донякъде обяснява защо Божо обича да се изказва на религиозни теми. Само че Божо е простак. Не само това, но и сексист. Да не говорим, че е алкохолик и едвам говори, не му се разбира. С две думи – абсолютно възмутително. В ден в който списание TIME пуска статия повдигаща въпроса за зверствата на мюсюлманите в Афганистан по отношение на жените, в който се коментира ставащото в Иран, отново на същата тема, Божо се изцепва по сексистки начин и третира жените като по-долни, подчинени, виновни и прочее същества. И не изпитва срам от това. Божо никога не изпитва срам. Нито за шибани, нито за курви и цици, не. Днес Божо е продължил с изказванията си, нападайки своите опоненти. Които впрочем не са чак толкова много за сега. Защото хората по някаква причина са свикнали да обиждат жените в България и не се притесняват да го правят публично. Даже изглежда е станало естествено министри и други политици да не спазват, ако не езиково приличие, то поне нормална човешка етика, и си плямпат и обиждат на поразия. Без изобщо да виждат собствените си карикатурни образи. Чувствайки се абсолютно недосегаеми и неподлежащи на какъвто и да е било тип критика. Сякаш това е нещо, което не ги касае. Липсвала бил позитивност, ние критиците сме трябвало да бъдем критични към себе си. Ами нека приемат малко и от собствените си съвети. Например позитивност от възможността на едни резултати от градивна външна критика, а защо не и самокритичност? How about that? Съмнявам се, то за подобно нещо се изисква поне известно ниво на интелигентност, което изглежда липсва. Божо дори не е баннат от публични изказвания, както беше забранено преди време на Дянков да дава интервюта. Напротив, Божо ни изненадва с всеки час и всяка минута.

Какво ли ще бъде следващото изказване на Божо. Чакаме и направо немеем.